Възникване и развитие на етиката

1. Възникване и развитие на етиката - Етиката е древно знание, корените на което отвеждат до индуската, китайската и древно гръцката цивилизация. Приблизително 500 години преди новата ера в Индия, Китай и Гърция се появяват мислители, които издигат човека за основен герой на философските си размишления, по традиция свързани с Бога и съдбата, и разсъждават за смисъла на духовния и практическя живот на хората. В Индия принц Гаутама, наречен Буда, стига до прозренията, че животът е страдие, чиято причина са човешките желания. Според Буда всички хора са страдащи същества и това ги прави равнопоставени. Новата идея за равенстовото скъсва с браминистката традиция, която разделя хората на касти. Великият китайски философ Конфуций се интересува главно от три въпроса: Как се предава истината от овек на човек и от поколение на поколение? Как трябва да се отнасят хората в семейстовто и в общността? Какво трябва да бъде отношението към авторитетите, за да се усвоят техните знания? Гаранция за стабилността и развитието на държават Конфуций вижда в силата на приемсвеността. Трите правила на Конфуций са свързани с разумното подчинение: младите да вървят след старите, синовете да слушат бащите, жените да се подчиняват на мъжете.Аристотел употребява за първи път думата етика. Той замисля етката като философия на обществото и на всекидневния живот. За първото последствие отдава предпочитание на термина политика. Според „Голямата етика” на Аристотел е невъзможно да се действа в обществения живот без човек да притежава определени етически качества – без достойнство и добродетелност. Според гръцкия мислител човекът е обществено животно (зоон политикон), т.к. не може да съществува вън от обществото и не може да прояви способностите си, ако не е сред хора. Човекъ преследва цели, има разумна душа, може да съзерцава истината и да се учи на добри дела. Аристотел има принос и в евдемонията или учението за щастието. Щастието според него е удивлетворение и удоволствие, физически и духовно, което се изпитва при достигането на висшето благо, което е цел на човешкия живот.Сократ разбира под етос вътрешното аз на човека ,неговия покровител или съветник. Думата етос древните гърци употребяват, за да обозначат с нея място за общо пребиваване. По-късно етосът се свързва с обичаите и наравите на една човешка общност. Древните римляни превеждат етос като моралис, и по-подобие на гърците, схващат етиката като филосфия на морала.През християнското Средновековие изключително значение придобива темата за душата или вътрешният човек. Душата е вместилище на пътищата божии и пътищата човешки. Вътрешният живот на човека получава психологическа дълбочина, раздвоеност и напрегнатост.През епохата на Просвещението, 17-ти и 18-ти век, мястото на религията се зема от науката. Под наука започват да разбират природонаучно познание, придобивано опитно, и доказуемо по експериментален път. Човешката личност започва да се разбира като еманципация на природата, а не като образ и подобие на бога. Настъпват промени в християнската философия: възниква новата етика на протестанството, проповядвано от Мартин Лутер. Тази етика отговаря на новите представи за свобода, равнопоставеност и реализация на човека. Формират се основите на индивидуалистичната ценностна ориентация. Моралната програма на просвещението идига високо разума и духовността, като духовното се припокрива с моралното и се противопоставя на телесното.Емануел Кант търси да обоснове общовалидни закони, на които да се подчинява поведението на всяко разумно същество. Той твърди, че принципите на морала могат да бъдат изведени от човешкия разум. Според него моралната стойност на една постъпка зависи не от нейното съдържание, а от мотивите за нейното извършване: една постъпка е морална, когато доброто се извършва от съзнание за дълг, от уважение към моралния закон. Развитието на етиката през 19-ти и началото на 20-ти век става под влиянието на национализма. Възникват множество нови държави и се поставят въпросите за отношението между националните и общочовешките ценности. Марксизмът създава своя теория за класовия морал, за пролетарската солидарност в борбата срещу капиталиситическата експлоатация. Като социална теория той изцяло е изграден върху идеята за класовия антагонизъм. Революцията се приема за необходимо и морално оправдано насилие, което ще разреши конфликтите в обществото, и ще доведе до ново справедливо обществено устройство. Моралният патос на марксизма, макар и насочен срещу неравенството, породи обратен ефект: придаде на насилието месианско значение, въведе уравниловкаи унищожаване на частната собственост.Ницшеанството направи опит да преоцени християнския морал, както и неговите принципи на състрадание, милосърдие и любов към ближния. Ницше намира намира, че обикновения човек е твърде слаб и с развито стадно чувство и предлага идеята за свръхчовека, който е лишен от морални задръжки и скрупули на съвеста, както и от чувстов за милосърдия и солидарност.Краят на 19-ти и началото на 20-ти век придобива широка популярност теорията на Зигмунд Фройд, известна под името психоанализа. Фройд разделя индивида на три сфери – То, Аз и „свръх-Аз”.То е областта на човешките влечения – това е безсъзнателното ядро на личността, нейната тъмна и недостъпна част. Източниците на човешката енергия са преди всичко нагоните или инстинктите. Между тях най-важни са два: инстинктът за самосъхранение и свързаният с него страх от смъртта; стремежът към удоволствие или така нареченото либидо, в основата на което стои чоевшката сексуалност.Свръхазът е подреденият външен свят или обществото. Това е една йерархия от ценности, норми за дължимо поведение и забрани, предявявани към индивида. ПРинципът на свръх-аза е „трябва”, „длъжен съм”. Свръх-азът осъществява наблюдение и контрол върху поведението на човека. Свръх-азът се превръща във вътрешен глас на човека, негова съвест.Азът е тънката граница межди то и свръх-аз – това е балансът между тези две сфери. Морален казус възниква винаги, когато е нарушен балансът между гласа на инстинкта и гласа на разума. Според Фройд моралните принципи не са дълбоко вкоренени във всеки от нас. Според него моралът е периодично явление и ни спохожда в ситуации на криза. Според Фройд най-голямата пречка за културата е склонноста на хората към агресия. Тази пречка може да бъде превъзмогната, ако се спазва повелята: „Обичай ближния като себе си.”