Обновена - Умението да се говори правилно и да се владее словото е нужно на всеки, който се явява пред публика

Съветваме ви преди да се запознаете с този материал да прегледате нашия нов проект HoSupplies.bg - складове на едро за перилни и почистващи препарати, консумативи -

Тема 1: Умението да се говори правилно и да се владее словото е нужно на всеки, който се явява пред публика. Ораторското изкуство е предмет на изучаване още от древни времена. Неговата теория се ражда в Гърция и Рим още преди христа. Спорен е проблема дали трябва да се изучава ораторското изкуство или е талант. За успеха на публичното представяне и слово са необходими няколко условия – качества на говорещия и публиката. Второ условие – изкуството на словото е двустранен процес – добър оратор, подходяща аудитория. Всяка професия си има свой инструмент. Качеството на продукта зависи от инструмента. Средствата на производството са говорните органи. Предавател на комуникатора е говорния апарат, а приемник на реципиента са неговите 5 сетива. За да се осъществи пренос на инф. От комуникатора към реципиента те трябва да говорят, пеят или свирят на един код. По известни методики за осъвършенстване на говорния апарат са – морфологични и кординационни. Морфологичната методика е по-стара и има за цел да осъвършенства отделните елементи на речта които са продукт на различните функции на системите на говорния елемента. Системи – дишане, гласообразуване, учленяване, дихателна сръчност и др. работи се комплексно. Кординиращата методика е по-нова и има за цла изграждане на словесно майсторство, чрез художествен текст. В днешно време се използва предимно копресната методика. Страхове от говорене – говорене пред публика, височини, гадинки и насекоми, дълбока вода, болест и земетресение, осигуряване на пари, смърт, летене, самота, кучета, каране на кола, тъмнина, инвалидни колички, ескалатори. Лилиян Глас определя шест причини за да не се харесате пред хората: говорите тихо и мънкащо; имате безжизнена, отегчителна и монотонно интонация; винаги използвате паразитни думи(ами, нали така, виж и тн.); имате малко гъгниво, носово произношение; говорите твърде бързо, имате твърде писклив глас. Основни грешки при говорене – акустика(прекалено слаба или силна), акцентиране(грешно подчертаване), вокали(лошо подчертаване), говорни дефекти(прекалено а-а или хм), движение на гласа(малка височина), диалект(прекалено силен), език(не се движи достатъчно)…Задачи – да се владея говорните средства; съзнателно да се оглавява говорния апарат, чрез упр.с художествени материали; да се говори звучно; да се говори отчетливо; говорът да е литературно издържан(без диалекти); точна логика при поднасяне на фразата с ярки нюанси. Три са дисциплините, които включва говорната техника – техника на говора, правилен говор и художествена реч. Задачи на говорната техника: говорната техника не създава, а разработва заложеното у нас. Обект на тази наука е целят говорен апарат, които включва дихателни, гласови и артикулационни органи. Етапи за овладяване на говорната техника: първия етап – възпитаване на слуха – да слушаме това, което изговаряме, да чуваме собствения си говор и говора на другите. Тема:2 Дишане Дишането има пряко въздействие не само върху жизнените функции на целия организъм, но е основен фактор в дейността на говорния апарат. Достатъчна е болка в областта на дихателната мускулатура за да не направи гласа немощен, хрипкав и да не се изговарят думите правилно, а финалните фрази затихват в края на изречението, което не е добре за говорещия. Дихателната дейност се извършва от дихателните мускули, които биват 2 групи- инспираторни и експираторни.регулирането на тези мускули се извършва от вродени сложно рефлексни механизми, чиито център е в продълговатия мозък. При актиорите много често се налага на сцената да изменят своя дихателен механизъм – от бърз до мигновено вдишване до наднормално удължено издишване. При дишането трябва да взима участие цяла дихателна мускулатура. Първия говорен орган е гръдния кош. При вдишване външните междуребрени мускули се съкращават, повдигат се на горе и се освобождават. При запъхтяване участват и други мускули – толовищните мускули. Пасивно издишване, започва когато мускулите са в отпуснато положение. Вътрешно ребрените и външноребрените мускули са свързани по между си, чрез антагумистична дейност. Втория орган е диафрагмата. Тя е много еластична мускулатура, която прегражда долната част на гръдната кухина и я отделя от коремната област. При вдишване мускулите на диафрагмата се съкращават. при издишване диафрагмата се изпуска и отива на долу, а коремната мускулатура се връща в изходно положение. Третия орган е коремната мускулатура. Тя е активен помощник на експираторната мускулатура. При действието и могат да се различат две части – от края на ребрата до пъпната област, която изпълнява ролята на пояс. Позволява на диафрагмата и коремните органи да се отпуснат. Четвъртия орган е белия дроб. Двете крила на белите дробове представляват гъбообразна маса, която е образувана от милиони микроскопични мехурчета – алвеоли. Общата повърхност на тези алвеоли е от 60 до 120 квадратни метра. Бронхите се свързват с трахеята, през ларингса, фарингса и носа. Обмяната между газовете се извършва само в алвеолите. В дихателната дейност белите дробове почти не вземат активно участие. Четвърти вид – гръдно диафрагмено. Разновидност при дейността на дихателния апарат Дишането се осъществява главно, чрез кординиращата дейност на междуребрената мускулатура и диафрагмата подпомогнати от коремната мускулатура. Поради различни причини и различни обстоятелства – при изправено, при седнало или свито положение на тялото, при болки в гърдите не вземат еднакво участие в дишането и тогава се получават някой разновидности в дихателния апарат и в зависимост от мускулните групи, които взимат най-дейно участие в дишането се получава и названието на типа дишане – диафрагмено или коремно, при него доминира ролята на диафрагмата подпомогната от коремната мускулатура. Втория вид – долноребрено дишане. При този тип най-активни са междуребрените мускули от долната и средната част на гръдния кош, които го разширяват в страни. От това вдишване и разширяване коремната област е почти спокойна – ребрата се свиват. Третия вид е горноребрено дишане - постига се при интензивна дейност на горните междуребрени мускули. При дишане се забелязва раздвижване в раменната и гръдната кост, диафрагмата е пасивна. Отстраняването на повдигане на раменете - най неподходящия начин за поемане на въздух, може да стане чрез упражнения в легнало положение. Антагонистична дейност на коремната мускулатура За да бъде говора добре озвучен е необходимо под гласните връзки да се поддържа постоянна згъстеност на издишаната въздушна струя. При продължителен говор се постига чрез трениране издишна мускулатура. през етапа на интензивното вдишване трябва да участват, както вътрешните междуребрени мускули така и диафрагмата. Антагонистичната дейност на коремната мускулатура, която се обяснява със синхронно свиване, когато диафрагмата се отпуска и е известна като коремна преса. Силата на коремната преса най-ярко или най-силно се усеща при кихане. Дихателната мускулатура през един дихателен цикъл има два варианта на дишане – когато мълчим и когато говорим. Когато мълчим дейността на дихателната мускулатура най-често протича в първичен и спокоен цикъл и не се използва целия капацитет на белите дробове. При говор не се изчаква импулс за вдишване. Поемането на въздух се диктува от желанието да заговорим пак. При бърз говор задишването е по интензивно. Тема:3 Овладяване и развиване на дихателната дейност Първата крачка към овладяване и развитие на дихателната мускулатура са физическите упражнения. Те по естествен път задълбочават дишането или го подобряват и по този начин подпомагат работата на неактивните дихателни мускули. Дали са активни или всички дихателни мускули при говор се разбира като прилагаме дланите на ръцете към различните части на дихателния апарат – към гръдни кош, гръдна кост, горни и долни ребра, коремна област, горна коремна и долна коремна, ако установим, че някоя от тези части не функционират активно, трябва действително да ги активираме тези групи мускули в тези органи. Първа група които подсилват дихателната дейност – дишане(вдишване и издишване). То трябва да става безшумно. Шумното вдишване е неприятно за слушане и създава впечетление, за задух. За отстранят може да се използват др.упражнения – в седнало положение – чрез изнасяне на крайниците напред назад, нагоре, на страни се вдишва при препиране на краката.въздуха нетрябва да се задържа в дробовете. Друго упражнение за подсилване на експираторната мускулатура – може да се произнасят беззвучните съгласни С или Ш. упражненията трябва да се изпълняват плавно в удобен ритам с лекота. Втората група са дихателни упражнения с противодействие”рефлексни” – служат предимно за осъзнаване и овладяване функцията на определена група дихателни мускули. Базирани е на противодействие на някакви временни външни въздействия. При вдишване активно притискане в страните на долно ребрените мускули. При всички рефлексни упражнения през напрегнат етап на дълбоко вдишване трябва да използваме въображаем психофизическа задача – да вдишваме с цели гърди аромата на любимо цвете, планински въздух и тн. Упражненията трябва да се провеждат систематично за да се почувства ефекта им – бавно, изправени, с леко разтворени крака. Трета група упражнения за подсилване на дихателната дейност : за овладяване и осъзнаване на диафрагмения пояс. Упражнения за горно коремна мускулатура: за да осъзнаем дейността й трябва с двете ръце хваната в юмрук натискаме диафрагмената област. По този начин ние свиваме коремната мускулатура. Изчакали в това положение поемаме въздух през носа за 5 секунди. Натискането върху коремната област продължава и при вдишване и при издишване. Ако този начин ни зартуднява можем да опитаме и в легнало положение да поставим тежък предмет върху корема и така задействаме коремната мускулатура. Четвърта група упражнения – за подсилване дейността на диафрагмата: раздвижването на диафрагмата се постига чрез натиск върху коремната област от бедрата при клякане или силно свиване на тялото. Този натиск се предава върху коремните органи, които от своя страна напират върху диафрагмата. Друго упражнение – изходно положение, ръце в страни, вдишване през носа на едно вдигане високо напред опънат ляв крак и прибиране, ръцете плясват под него и издишване - 5 до 6 пъти в умерен темп. Пета група упражнения – упражнения за коремната мускулатура: много често при напрежение в ларингсовата област и недостатъчна сила в гласа, при възпаление на гласните връзки се препоръчва упражнения на коремната област. Тя не е случайно явление, защото тези упр.се наричат още упр. За долната диафрагма. Особено ефикасни за коремната мускулатура са при положение легнали по гръб и движение на краката. Повдигане на краката до прав ъгъл – последователно с двата грака. Др.упр.са изправени в с ръце на кръста, вдишване през носа, навеждане напред и издишване. Шеста група – леки дихателни упражнения: те съдействат за общо раздвижване на мускулатурата на дихателния апарат. При тях вдишването се подпомага с повдигане на ръцете, отвеждане главата назад и огъване на гръбнака. Проверка на цялостната дейност на дихателния апарат: за да се провери цялостната дейност на дихателната дейност на дихателния апарат, тялото трябва да се освободи от стягащите дрехи в шийната област, тесни дрехи, после се ляга на кошетката, главата е направо на кошетката, ръцете са отпуснати, краката са прибрани, но плътно един до друг. Втора стъпка за проверка е без напрежение поемане на въздух и изпускане на въздух на кошетката. Третата стъпка е използване на художествен материал. Физически упражнения подсилващи дихателната дейност: всяко упражнение започва с релаксация. Тя се осъществява чрез подходящи способи: чрез натоварване на мускула и пълното му отпускане. Чрез директно релаксиране на мускула по психогенен път. Групи: 1 – дихателни упражнения с противодействи – рефлексни упражнения(дълбоко вдишване – бавно издишване). 2 – упражнения за странична диафрагмена и долноребрена област – с натискане с юмрук върху диафрагмената област..3- упражнения на странична диафрагмена и долноребрена област с полунаведено тяло, дланите на ръцете са в долната част на гръдния кош вдишване през носа-издишване. 4 – гръбно-диафрагмена област – в седнало положение ръцете притискат отзад долните ребра – вдишване и издишване. 5 – упр4ажнения за осъзнаване и овладяване раздвижеността на гръдната кост – при изправено положение за активизиране дейността на горноредбената мускулатура. 6- упражнения за подсилване дейност на диафрагмата с натиск в коремната област от бедрата при кляка или само свиване на тялото. Тема :4 Дихателна сръчни Упр.за дихателна мускулатура при вдишване – то подготвя възможността да се придобие спокойна и плавна издишна струя особено, когато в говора на лицето има тенденция да се изхвърли въздуха припряно. Плавната издишна струя е основа на добре озвучена фраза и предпазва гласните връзки от излишен въздушен напън. То се провежда чрез упражнение в удържане на дихателната мускулатура в положение на вдишване при отворено гърло. В началния период в който се провеждат тези упражнения поемания въздух нетрябва да е повече от обикновеното вдишване и нетрябва да трае повече от 4 секунди. Схема на упражнението – изправени или седнали, спокойно, безшумно поемане на въздух през носа – 3 сек.; пауза или съдържане при отворено гърло; спокойно издишване – 3сек. Друго упражнение – за равномерно и активно вдишване – базира се на придобитите умения до тук, но изисква използване на по-голямо количество въздух. Провежда се чрез изговарянето на фрази, които започват с добре озвучен тон. Количеството на въздуха трябва да ни стигне за прочитането на кратки фрази, но при равномерна струя. Схема – първо поемаме добре въздух и почти без задръжка с доста интензивно и продължително изговаряне на звук – Ш, Щ или С, СТ. Безшумно се поема въздух през носа, задържаме, за да се загрее гърлото, интензивно изпускане с изговаряне на звук Ш, Щ. Звучни упражнения – дават възможност с лекота да се използва дихателния апарат. Упражнения с броене на глас – с дозировка на издишната струя. Състоят се в броене на глас на равно число цифри, а след това постепенно се увеличава количеството на цифрите. Умението е да се пести издишвания въздух, който е необходим при говора. Първи вариант – спокойно и безшумно вдишване през носа на неголямо количество въздух, пауза; бавно равномерно отброяване на няколко цифри; бързо, безшумно вдишване през носа; бавно отброяване на силен глас на числата от едно до пет. Втори вариант на упражнението – предварително спокойно издишване; вдишване през носа, безшумно и без препълване на дробовете; пауза; бавно, равномерно отброяване с немного силен глас на няколко цифри; бързо, безшумно вдишване през носа за 1 сек.; пауза; броене от 1-6; бързо вдишване през носа 1сек; пауза; броене от 1-7. упражнението може да се допълни чрез броене обратно. Ако при бързото поемане се долови някакъв шум или лицето се напряга, в тези случаи се увеличава времето за вдишване. След тези упр.можем да се опитаме да теме фрази с различна дължина. Пр. – Днес космическия кораб е изстрелян.Съобщиха, че е на 900 метра височина. Вече е на 1мил.и900 хиляди км разстояние от земята. Също може да се използват част от поемата „Септември” на Гео Милев. Кога и къде да поемаме въздух При четене на текстове, проза или стихове, може да възникват въпроси. Преди всичко трябва да свикнем преди да започнем да говорим добре да си поемем въздух, особено когато ни предстои дълга фраза. Допълнително вдишване при говорене се налага предимно когато е необходимо, да разполагаме с резервен въздух. Моментите за вдишване се определят не само от това да си набавим въздух, а и от необходимостта да се разчлени мисълта. Всяка сложна фраза е съставена от няколко прости изречения. Разграничаването на тези изречения се отбелязва с препинателни значи - , - : .така, че самият текст можем да правим паузи. При стиховете освен тези места въжи и самата форма, която се поднася текста и тога можем допълнително да си набавим въздух. Във всички случаи можем да си набавим въздух но бързо, без шум без нарушаване на ритъма на мисълта. Шум и просвирване при вдишване – при вдишване през устата се явяват с следствие неговото стесняване. Това е естествен рефлекс за предпазване от нахлуването към гърлото на хладния въздух. В последствие обаче рефлексът се превръща в привичка, която се появява при всяко по-силно вдишване през устата. Трябва да се научим да вдишваме през носа, защото поемания въздух се затопля, овлажнява. Вдишването през носа без да затваряме устата се извършва, като преграждаме пътя към гърлото посредством контакта между мекото небце и корена на езика(както като изговаряме К). ако характера на говора налага бързо поемане на въздух през устата, при което се получава едно просвирване проверяваме – имаме ли напрежение във врата, раменете и плешките. В тези случаи бавно поемаме въздух през носа и отваряме устата за да произнесем – А. издишваме безшумно без глад. Трябва да усетим затоплянето на въздуха в гърлото. Когато е налице шум в ноздрите или гърлото трябва да проверим дали не изразходваме и последните резерви от въздух – дължи се на голямо количество въздух или да си набавяме в кратките паузи допълнително въздух. Тема 5: Изговор(дикция) и изговорна сръчност При понятието изговорен или артикулационен апарат се разбита устата с нейните подвижни и неподвижни органи. За изговора от голямо значение е дейността на подвижните артикулационни органи. Подвижни – устни, език, меко небце и долна челюст. Тези органи изменят устното резонаторно пространство и създават условие за подсилване на устно резонаторно пространство. Подсилват точно определени обертонове, които създават или правят индивидуалната оценка на говорните звукове. За да станат тези органи по-съвършен помощен инструмент трябва добре да се овладеят, да бъдат пъргави и очни в изговорната дейност. Всеки говорен звук начален или финален, съгласна или гласна трябва да се изговаря правилно според фонетичните особености на българския език. На подиума, пред екрана или по радиото трябва да умеем да говорим ясно и разбрано. Когато излагаме своите мисли слушателя трябва да разбере какво говорим. Ако рецитираме, но ридаем също слушателя трябва да чие и говора. Най-добър изговор е онзи, който само най-ясно поднася словото и неотвлича вниманието на слушателя или зрителя. Ако има някакви отклонения от ясното точно и правилно говорене трябва да се провеждат специални упражнения – артикулационни, за артикулационните органи, сричкови упражнения при говорни недостатъци. Те се провеждат системно, активно, при внимателен контрол, в зависимост от състоянието на артикулационни апарат трябва да се изработят качества като лекота, прецизност, пъргавина и други: гимнастика за раздвижване на артикулационните органи; упражнения за прецизност и отчетливост в изговор; упражнения за говорна сръчност – изработване на пъргава артикулационна сръчност; упражнение за проконтролиране на артикулационната дейност посредством текстове. Първа група – гимнастика на артикулационните отгъни – съставена е от обикновени раздвижващи упражнения и специални звукосъчетания. Обикновените раздвижващи упражнения са предимно насочени за овладяване на нераздвижени и напрегнати артикулационни органи – нераздвижени устни, дебел език, стегната челюст. За целта се подбират специални звукосъчетания за раздвижване на тези органи. За да се постигне желаното раздвижване изговарянето на звукосъчетанията трябва да става с по-голяма активност и отчетливост отколкото в обикновения говор. Темпа трябва да е бавен и след постигане на определена лекота да се премине към ускоряване., за да не се появи напрежение насилване на нераздвижени артикулационни органи нетрябва да допуска, защото се получават други привички. Трябва да раздвижваме устни – те са вратата през която излизат звуковите и те последни предават своя отпечатък, за това глухите. Артикулацията при използването на устните трябва да прави изговора окръглен, защото понякога не се оформят различните звукове. Когато не се разширяват в страни тогава не се произнасят И, Е. устните трябва да се разширяват симетрично, а не разкривено и гласът да излиза центриран през средата на устните. За да не се допускат тези говорни недостатъци трябва д Тема 6: Тема на артикулационни упражнения и говорна сръчност Всеки човек има говорен темп който може да се окачестви като индивидуален, привичен нормален и пр. този темп в известна степен се влияе от нашия основен жизнен ритъм. Когато сме в хармония с него ние май-малко се уморяваме, но понякога темпа на говорене не отговаря на професията или на ритъма на говорене при подходящи условия. В такива случаи се налагат допълнителни упражнения за да се измени този приличен темп на говорене или да се преодоленият недостатъците с бавния темп на говорене. Постигането на еднаквост, постепенност не е лесна работа. Темпът при упражненията трябва да се постига чрез обща мобилизация на говорния апарат чрез добре осъзната психо физическа задача, а не с насилие. Този момент се определя индивидуално – кога трябва да се ускори темпа. Така, че всеки избира подходящия момент, упражнения за да постигне говорната сръчност, която е много важна. Понякога дадено лице бърка при изговаряне на известни думи, а това се дължи на факта, че не се произнасят определени звукове. За да се преодолеят тези затруднения трябва да се упражняват тези думи до тяхното правилно изговаряне. За да се избегне напрежение, първо се отделят трудните срички и трябва да се достигне до една лекота при произнасяне. Могат да се използват комбинации от гласни и съгласни, при които най-често се допускат говорни затруднения. Контролът за правилно формиране на говорните звукове трябва да става чрез слуха. Във всички етапи на упражненията трябва да се спазва принципа за превъзпитание на говорните органи – говорим за темп. Ако при упражненията се затрудняваме и изморяваме бързо това белег, че имаме неосъзната привичка да работим с напрежение. Никога не трябва да се прибързва в ускоряване на темпа преди да сме придобили лекота упражненията. Сричковите упражнения трябва да произнасят пъргаво, отчетливо, а не с глух, задънен глас. При тези упражнения трябва да се спазват всички правила на фонетиката в българския език. Най-добре е да се упражняваме с повече гласни. Кои са факторите спъващи дейността на гласовия апарат? -напрежение – най-разпространената причина е ненормалната напрегнатост на гласовия орган. Често причина за това е несвободната дейност на някой мускулни групи особено когато се засегнати мускули в ларинкса. Трябва да преодолее напрегнатостта на мускулите в ларинкса. За целта могат да се провеждат дихателни упражнения през носа и устата. Напрежение в лицето – при изговаряне на високи и ниски тонове, които поставят гласовия апарат в ненормално положение и се получава напрежение в лицето, което се изразява чрез – бръчкане на челото, свиване на вежди и др.гримаси. ако се повтарят тези гримаси те стават белег на неосвободено гърло и привички. Рефлексната връзка е важна и затова гримасите трябва да се овладеят за да се освободи гърлената мускулатура. нетрябва обаче да поддържаме лицето си като маска. - напрегнато издаване на брадата – то не помага за повишаване на звука и поставя ларинкса в напрегнато положение. Ако искаме да си помогнем трябва брадата да е прибрана. - напрежение в раменния пояс и врата – често срещана форма и оказва влияние върху гласообръзуването и при нея раменния пояс и врата са вцепенени. Когато не е станало привичка можем да се освободим, когато при време на упражнения придвижваме леко главата и врата за да не са в една позиция. Упражнения – прави, енергично завъртани в ляво и вдясно с трикратно пружиниране, вдишване и издишване. Друго упражнени – изправени, пускаме главата – напред, назад, вляво, вдясно. - напрежение в гласовият апарат – охрипване – напрежение в ларинкса може да възникне когато е използван в нездраво състояние, но напрежение може да възникне и при бърза умора на ларинксовата мускулатура, когато пресилим гласовият орган, когато настъпи матирнаност и охрипване. Ако гърлото е изсъхнало и няма слюнка трябва да се поеме малко вода да се задържи в устата и на бавни глътки да се поглъща. Трябва да се спазва гласова почивка, защото иначе може да се превърне в хронично. При няколкократно падане на гласа трябва да се намалят и страничните дразнители от типа на никотин, алкохол, студени и газирани напитки, работа на студ, ниска хигиена, защото това води до атрофия на гласните връзки. Те загубват нормалната си пъргавина, загрубяват по време на говорене. Ако обаче няма болестна причина за падането на гласа може да се дължи на – несъгласуваност в съвместната дейност на дихателният и гласовият апарат. Това получава, когато имаме навика да говорим с глас произведен от едва подсилена струя. Това ни кара да напрягаме ларинкса за да издаваме повече звук; недостатъчно резонаторно подсилване на гласа; несвободно преминаване на звука в артикулационния апарат – при нераздвижени устни, скована челюст, дърпане на езика към гърлото, изцяло тежък артикулационен апарат; говорене в неподходящ за нашия гласов апарат регистър това създава напрегнатост. Упражнения – гласови апарат не взима никакво участие, а артикулационните органи оставът отпуснати. Това е разхлабено „пухкане”. Друго упражнение – в легнало положение, поемане на въздух през носа и еднократно разхлабено „пухкане” до издишване на въздуха, бузите пасивно се издуват. Трето упражнение – с интензивна издишна струя при пълно отпускане на гласовия апарат – преодоляване силата на прахтящите устни – плавно прахтене без участие на глас. Многократно прахтене на едно издишане. Комбинация с беззвучни съгласни(Ф, С, П). - глухият глас – лишен е от „метал”, от хубаво далекозвучие и не се чува от разстояние. Води до чести заболявания на гласните връзки. Дължи се най-често на неизправност или на надларинксовата кухина – фаринкса, нос и уста. Получава се при неправилно използване на надларинксовата кухина и гласовия апарат в следствие на викане. Озвучена издишна струя трябва да се насочва напред, а да не остава в задните меки части на гърлото и гласът става глух и губи своя блясък. - слаб глас – дължи се на природен строеж на ларинкса и неправилно използване на гласните данни – чести заболявания, недобра гласова постановка, инфекциозни заболявания или в следствие нервни комплекси. Мускулатурата и функцията на гласовия апарат в своето развитие се подчиняват на всички закони както и останалите органи и функцията им. Подсилване става чрез упражнения за подсилване на дихателната мускулатура. усилваме резунаторното озвучаване на гласа и ежедневен тренинг за четене на текстове. - гъгнив глас – когато озвучената издишна струя е насочена към предната област на носната кухина поради резунансно озвучаване гласът се усилва и придобива по-голяма звучности тога гласът става тъп и гъгнив. Много са причините за озвучен, неприятен,глас говор, дикция,. - зъбни тон – е недостатък. Има маркиран стил и немаркиран. Този маркиран стил се характеризира с подчертано накъсване на фразите, голям брой паузи или бавен темп на речта и монотонност, ярко открояване на логически ударения. Немаркиран – непълен и битово разговорен, слабо членение на фразата, наличие на неподходящи паузи, скасено време на паузите, неравномерен темп. Основни правила за поведението на тялото пред аудиторията – не обръщайте гръб на публиката, коленете изправени, не се люлейте на пети, закопчаване на сакото преди излизане на трибуната си, не се люшкайте, не заваряйте носа си в ръкописа си, не се вкопчвайте в трибуната, не заравяйте краката си в стола, не мърморете, при работа с фишове дръжте ги спокойно

5. Dalg. Ponyatieto za dalg zaema tsentralno myasto v tsennostno-povedencheskata problematika.

5. Dalg. Ponyatieto za dalg zaema tsentralno myasto v tsennostno-povedencheskata problematika. Predstavata za dalg vaznikva v nedrata na obshtestveniya zhivot kato chuvstvo na privarzanost na kolektiva i kolektivnata volya. V osnovata na dalga e zalozheno dobroto, shvashtano kato osnova, tsel i kriterii na dalzhimo povedenie. Spored Zenon chovek tryabva da zhivee taka. Che s nishto da ne narushava zakonite na sobstvenata si priroda i zakonite na vanshniya svyat. Spored Tsitseron dobrodeteli sa poznanie, poddarzhane na sotsialni vrazki, visota na dushata i umerenost v povedenieto. Spored Hristiyanstvoto ideyata za dobro opredelya sadarzhanieto na dalga. Bog e absolyutnoto dobro, a dalzhimoto kam Boga se formulira v propovedi kato konkretni zadalzheniya na vyarvashtite. Spored Kaant v osnovata na morala lezhi izpalnenieto na dalga. Kaant deli razuma na chist i prakticheski. Prakticheskiyat razum regulira povedenieto. Rakovodnite otnosheniya na morala Kaant deli na 2 grupi: maksimi i imperativi. Otlichitelna cherta na moralniya dalg, e che predpolaga vatreshno priemane na moralniya zakon. Dalg e parvichnoto i obshtoto ponyatie po otnoshenie na zadalzhenie. Zadalzheniyata bivat roditelski, semeyni, sluzhebni, politicheski, neformalni i dr. Ponyatieto dalg e upotrebimo v moralniya ezik, dokato yuristite govoryat za zadalzhenie. Ponyatieto za distsiplina po podobie na zadalzhenieto izrazyava konkretizatsiya i prodalzhenie na otnoshenieto dalzhimost. Distsiplinata sashto se realizira v razlilchni vidove: voenna, finansova, sportna, sluzhebna. Distsiplinata e profesionalno profilirana dalzhimost, koyato se otlichava sas strogost i povtoryaemost. Distsiplinata se razglezhda ot rezhima, distsiplina se pridobiva vav vazpitanieto, dokato rezhimat e sredstvo za distsiplinirane. Pri samodistsiplinata e vazmozhno takova ravnishte na saznatelnost, che chovek da kontrolira povedenieto si. Sartsevinata na sotsialniya kontrol se svezhda do osiguryavane na dalzhimo povedenie. Vodeshti kriterii sa obshtoprieti interesi i tsennosti, normi i obichai, kakto i resheniya na darzhavni i obshtestveni organi. Chrez obyavyavane i ohranyavane na pravata i svobodite na grazhdanite se osashtestvyava dalgat na darzhavata kam tyah.

11. Etichni kodeksi v zhurnalistikata.

11. Etichni kodeksi v zhurnalistikata. Osnovni printsipi. Narastvashtoto prez poslednoto desetiletie vnimanie kam etichnite kodeksi e svarzano s uvelichavaneto na opasnostite za svoboda na mediite. Mediite predpochitat sami da opredelyat svoite ogranicheniya. Kodeksite imat funktsiyata na normativna ramka. Kodeksite ne garantirat namiraneto na pravilnoto reshenie. Vapreki golemiya broy etichni kodeksi, vav vsichki sa zalegnali ogranichen broy osnovopolagashti printsipi: za istinnost na infoematsiyata i spazvane pravililata za informatsiya; zapazvane na profesionalnata tayna; popravka na dopusnatit greshki; proverka na faktite i iztochnitsite. V EK na balgarskite medii, v razdela �predostavyane na dosotoverna informatsiya na obshtestvoto�, aktsentira v/u tochnostta i povelyava da ne se skrivat i izopachavat fakti. Posochvaneto na proizhoda na onformatsiya e zhelatelno. V balgarskiya kodeks sa ugovoreni izkliyucheniya za rabota pod prikritie ili sas spetsialna tehnika- dopustimi sa samo ako nyama drug nachin da bade osigurena vazhna informatsiya. Kodeksat na VVS ima spetsialno iziskvane za bezpristrastnost. Kodeksat na pechata v Germaniya, obrashta vnimanie, che informatsiyata za obshtestvoto, vazhnite sabitiya i protsesi ne tryabv da se podlaga na samnenie. V EK na asotsiatsiyata na zhurnalistikata v SASHT e zapisano, che zhurnalistite tryabva da sa chestni, korektni, smeli pri sabiraneto i talkuvaneto na informatsiya.

13. Принцип за спазване на специални правила при отразяване на престъпление, насилие и жестокост.

13. Принцип за спазване на специални правила при отразяване на престъпление, насилие и жестокост. В бълг.етичен кодекс са записани следните положения: спазваме презумцията за невинност; не квалифицираме никого като престъпник преди издаване на присъда.; ако сме съобщили за обвинение с/у някого, ще съобшим и за изхода от съдебния процес.; ще внимаваме да не бъдем използване за платформа от онези, които подбуждат насилие. Юредическите и етичните ограничения за показване на безпричинно насилие в медиите, не означава ограничение на показването въобше. Представянето на безпричинно насилие може да бъде ограничено предвид: с оглед уважение към човешкото достойнство, защита на малолетните и непълнолетните.; отговорностите, свързани с децата и подрастващите, чието развитие може да бъде засегнато. Отразяването на насилие в новинарско-информационно предаване и публицистични програми е обект на саморегулация. В британския кодекс се препоръчва проява на журналистически такт, когато се налага вмешателство в чужда мъка. Журналистите трябва да питат търпеливо и деликатно. ВВС е приело задължението фс др излъчва програми, които нарушават добрия вкус и благоприличието, и могат да накърнят чувствата на хората. Нецензурираният език трябва да бъде обект на дълбока загриженост от страна на медиите. Някои от основните правила за показване на секс са ясно обозначени на програмата. В кодекса на немските журналисти са дадени директиви, отнасящи се до ситуации, свързани с престъпления и нещастни случаи: жертвите имат право на особена защита на имената си; публикуването на име или фотография на заподозрян или обвинен е оправдано, ако това помага за разкриване на престъпление и е издадена заповед за арест.; телесните и психологични заболявания са лична тайна на засегнатото лице. Немският кодекс е въвел дикретиви регламентиращи отказ от сензационност при показване на насилие и жестокост.

12. Принцип за уважението към личния живот.

12. Принцип за уважението към личния живот. В основата на принципа за уважение към личността са гарантирани човешките права, както и специалните права на децата. Общото правило е, че местния живот на повечето хора не е обект на легитимен частен интерес. Отвъд личния живот започва социалния живот на личността, който се състои от частна и публична сфера, преливащи една в друга. М/у основните права като свобода на израза и информация, неприкосновеност на линия живот и семейния живот, на жилището и тайната на коренспонденцията възникват противоречие, които се решават по пътя на балансирането. Специална позиция на т.нар. публични допуска по-малка лична неприкосновеност, заради обществения интерес към тяхната дейност, засягаща много хора. Основното правило в работата на журналиста е при всяко посягане към личното пространство, да е сигурен че действа в обществения интерес. При наличието на такъв интерес влизат в сила норми на саморегулацията. В етичния кодекс на българските медии е записано, че съгласно практиката на европейския съд за правата на човека, публичните лица се позлват с по-ниска степен на защита наличния живот. Специално внимание се отделя на правата на децата. Записани са следните положения: няма да се възползват от тяхната неопитност; няма да бъдат публикувани снимки или информация за личния живот на децата; ще избягват да интервюират деца без съгласие на възрастните, отговарящи за тях. Правото на личен живот е защитено в дома, не не и на обществено място. Влизането в частни имоти и записване без съгласието на собствениците се разглежда като нарушение. ВВС разрешава тайно записване в следните случаи: събиране на материал, който не може да бъде осигурен по законен начин; като средство за разследване на проблеми, свързани със сериозно противообществено или криминално проявление.

11. Етични кодекси в журналистиката.

11. Етични кодекси в журналистиката. Основни принципи. Нарастващото през последното десетилетие внимание към етичните кодекси е свързано с увеличаването на опасностите за свобода на медиите. Медиите предпочитат сами да определят своите ограничения. Кодексите имат функцията на нормативна рамка. Кодексите не гарантират намирането на правилното решение. Въпреки големия брой етични кодекси, във всички са залегнали ограничен брой основополагащи принципи: за истинност на инфоемацията и спазване правилилата за информация; запазване на професионалната тайна; поправка на допуснатит грешки; проверка на фактите и източниците. В ЕК на българските медии, в раздела „предоставяне на досотоверна информация на обществото”, акцентира в/у точността и повелява да не се скриват и изопачават факти. Посочването на произхода на онформация е желателно. В българския кодекс са уговорени изклиючения за работа под прикритие или със специална техника- допустими са само ако няма друг начин да бъде осигурена важна информация. Кодексът на ВВС има специално изискване за безпристрастност. Кодексът на печата в Германия, обръща внимание, че информацията за обществото, важните събития и процеси не трябв да се подлага на съмнение. В ЕК на асоциацията на журналистиката в САЩ е записано, че журналистите трябва да са честни, коректни, смели при събирането и тълкуването на информация.

10. Регулация и саморегулация на медиите.

10. Регулация и саморегулация на медиите. Регулацията на медийната с-ма се асоциира с правни,държавни, административни, икономически и етически средства. Приемането на етически кодекси е част от организираното саморегулиране на медиите. Уноверситетът в щата Мисури е разработил критерии за измерване на свободата на печата, м/у които са следните: закон за клеветата,медийна зависимост от държавна реклама, правителствен контрол в/у телеграфически агенции. На Тиранската конференция са приети препоръки и програми за действие, които се свеждат до следното: медийната етика е проблем касаещ единствено медийните професиоанлисти. Етичната журналистика е преди всичко на индивидуално съзнание. Предпоставка за етична журналистика е правото на журналистите да вземат редакторско решение, съобразно съвестта си и в съгласие с професионалните стандарти. За етичните основи на журналистиката са интересни възгледите на Макс Вебер. Според него публицистиката е от 2 типа: ценностно-рационална и целево-рационална. Ценностното соц. действие следва от съзнателната вяра в неговата морална стойност, целевото е насочено към постигане на целта с ефикасните средства. Вебер прави разлилка м/у етиката на отговорността и етиката на убежденията. Според него политиците действат целево-рационално и отговарят за последствията, а журналистите се водят от морална убеденост и са склонни да отхвърлят отговорност от последствията. В първите години на реформите, медиите играят гоялам роля и журналистите придобоват чувство за веселие, постепенно в обществото обаче се засилва недоверието, че медиите могат да изпълнят ролята си на 4-та власт. Сега често се чуват упреци за неточност, превзетост и агресивен стил на поведение. Повечето български журналисти вярват, че със своята работа оказват влияние в обществото.

9.Професионална етика в ПР.

9.Професионална етика в ПР. ПР по самото си призвание е дейност, която олеснява диалога, подпомага разбирателството и съдейства за изграждане на взаимоизгоди отношения. При вземането на етични решения се използва 2 подхода: деонтологичен и утилитарен. Утилитарната философия разглежда практичността или очаква резултат от решение с цел да се прецени кой е най-правилния начин за действие. Утилитарният подход задължава точно да се предскажат последствията, но в журналистиката и от части в ПР вероятността от погрешен извод е голяма. Деонтологичната етика се фокусира не в/у резултатите, а в/у принципите на действие. Той позволява на комуникатора да обмисля перспективите от гл.т. на различните публики и да осмисли техните ценности. ПР-асоциациите са длъжни да се саморегулират, да възпират лошото поведение и да вдъхват доверие. Когато ПР-специалиста направи некачествена услуга заплашва не само благополучието на клиентите си, но и собствената си професия. Етична основа за практикуване на професията ПР е концепцията за обществена отговорност. Тя има няколко положителни страни: подобрява професиоанлната практика с помоща на кодекси; служи на публичния интерес; набляга на нуждата оп-та да получава обществено одобрение; подпомага човешкото благополучие. Отрицателни страни: ПР зарежда каналите с дезинформация. Намесата на ПР е с цел да се затъмнят, вместо да се изяснят сложни обществени проблеми. Американската комисия по ПР-образ препоръчва програма за обучение със следните тематики: ПР етика и законност; теория, подход, принципи и практика на ПР, ПР планиране; ПР продукция. Етичниият кодекс на м/ународната ор-я на бизнескомуникацията набляга на 3 основни принципа: професията комукация е законова, етична в рамките на добрия тон. Този кодекс съдържа 12 клаузи; професионалните комукатори спазват законите и регулациите, те се съобразяват с културните ценности и вярвания. Етичният кодекс на ПР-спец. в Б-я има за цел да даде основни насоки за етично поведение. В ЕК са изложени 4 осн. принципа на професионално поведение: ПР-спец. са анагажирани, във връзка с осигуряване на свободен обмен на информация, да изграждат доверие в отношенията с целевите групи, да се придържат към честност, да не разпространяват невярна информация; ПР-спец. се ангажират да развиват и популяризират успешните бизнес проекти, да се насърчават прояви на висок професионализъм и морал, да образоват своите клиенти; ПР-спец. защитават интересите на своите работодатели, служители и клиенти; ПР-спец. работят за създаване на етичен и здравословен кллимат. Те се отнасят с уважение към авторството на концепции на идеи.

8.Спреведливост.

8.Спреведливост. В общ план справедливостта се възприема или като свръхестествена вечна идея, или за променящ се във времето и създаден от човека идеал. В първият случай, справедливостта се свързва с абсолютната космическа хармония. Началото на разбирането на справедливостта като променчщ се соц. идеал се вижда в твърдението на Протагор, че човекът е мярка за всички неща. При римляните понятието справедливост придобива юредически смисъл. Според Платон хармонията в държавата е възможна само ако всеки върши това, за което е най-подготвен. Справедливостта е обобщаваща добродетел, тя е принцип, който осигурява разпределението на ролите и задълженията в обществото. Джон Ролз говори за 2 аспекта на правата: осигурява равни права на всички граждани; изисква приспособяване на неравенствата в позла на всеки. Справедливостта традиционно се е разбирала като съответствие, а съответствието може да се търси в няколко посоки: съответствие с ценностите и съответствие с моралните норми и законите. В морала е отвърден принципа, че целта оправдава средствата-целта е водещото начало, а средствата трябва да се изнамерят, така че да бъдат в съответствие с целта. Зависимостта м/у дадено и получено определя 2 типа отношение: разпределителни и коригиращи. Разпределителните отношения опират до разпределяне на труд, блага, соц. роли, задължения, привилегии. В много случаи вложеното и полученото са от различен характер и намирането на съответствие м/у тях изисква спец. сравнителен анализ.

7. Равенство.

7. Равенство. Равенството е принцип , който е свързан със справедливостта и често се възприема като синоним на справедливостта. Проблемът за равенството е соц. по своя характер. Платон категорично се противопоставя на изискването за равенство м/у господаря и роба. Tой се противопоставя на формалното равенство и изисква при разпределението да се отчитата заслугите на сравняванете хора. Аристотел въвежда понятието аритметично и геометрично равенство. Аритметичното означава да се дават еднакви дялове на всички независимо от други критерии. Геометричното означава да се дават равни дялове на равните хора и неравни дялове на неравни хора. Равенството е винаги по даден признак. Постигането на пълно равенство не е възможно, трябва да се прави разлика м/у понятията за природно и социално равенство. Най-важната соц. функция за понятието равенство е сравняването на социални и политически статуси м/у индивида и групи с оглед на еманципирането. Според Роуз соц. и икономическото неравенства могат да бъдат приспособени така, че да са от най-голяма полза за най-неблагодетелствените; да са свързани със служби и позиции отворени за всички. Егалитаристите не споделят едни и същи споделяния за равенството, не са на едно мнение дали равенството допуска различие и дали различието може да води до равенство. Фактически хората са различни и по природа и по соц. положение и отва е отбелязано още в библията. Като ценностен принцип равенството играе положителна роля и се изразява в положението си, че всички хора са равни, никой не е по-висш, или по-нисш от другия. На тази база хората се разглеждат като носители на равни основни права. Идеята за соц. равенство се развива особено силно в епохата на Просвещвнието. За Русо равенството е неделимо от свободата, той изисква ограничаване на властта и богатството. Властта според Русо трябва да се упражнява без насилие. Неравенството според него е търпимо там, където неговите изяви не поставят в опасност свободата на другия. По настоящем справедливостта се разбира като пропорционално състояние, а не като деление по равно. Хората не искат да бъдат равни във всяко отношение. Равното отношение е възможно и допустимо само във връзка с определени критерии. Според Сартори равенството бива: юредико-политическо, социално-еднакво отношение, равенство на възможностите, икономическо равенство. Според него икономическото равенство не може да бъде цел на обществото, както и премахването на частната собственост. Проблемът кои критерии за изразяване са валидни, Сартори решава по сл. начин: еднакво за всички, равни дялове; еднакво за еднаквите, неравни дялове за неравните при наличие на 4 критерия: пропорционално равенство, всеки му според постигнатото, всеки му според нуждите, пропорционално равенство.

6. Свобода.

6. Свобода. Свободата е възлова и особено сложна категория на етиката. Според философията на познанието, свободата е осъзната необходимост. Знанията ни правят свободни. Според философията на съществуването, свободата е предадена на човека и хората са осъдени да бъдат свободни. Според философията на либерализма, свободата е естествено право на човека, неотменяемо и осмислчщо избора м/у доброто и злото. За старите гърци проблемът за свободата не е централен. Древните гърци са вярвали че богинета на съдбата още с раждането на човека определят каква ще бъде неговата участ. Според най-старите вярвания, съдбата властва не само над хората, но и на над боговете и целия космос. Според Марк Аврелий и Сенека притесненията на хората произлизат от техните мнения за външните неща. Хората трябва да се отнасят с безразличие към тях, към богатството и бедността, към здравето и болестта, към удоволствието и мъката. Състоянието на безразличие се нарича апатия. Християнската философия поставя два въпроса: Дали Бог е предоставил на човека свобода на волята и как тази свобода да се съчетава с божията промисъл. Според Августин определящо е човешкото желание- ако желае човек няма да позволи на злото да вземе връх над него или пък ще се остави грехът да го победи. Това означава, че злото или грехът се пораждат от човешката воля. В историята на филосфията често се среща идеята за връзката на свободата и знанието. Свободата се разбира като научна сила с помоща на която човек изобразява света и предвижда бъдещето. Знанието може да се превърне в елемент на агресия. Свободата като знание може да се изплъзне от контрол и да доведе до непредвидими резултати. Според Паскал разума не знае отговора на много въпроси и не може да обясни смъртта и безсмъртието. Съмняващият се разум прави от човека слабо същество, вярата укрепва човека и му помага да се справи с големите препядствия.Френският екзистенциалист Жан Пол Сартър поставя въпроса за свободата и за избора извън идеята за Бог. Според него човек е оставен сам на себе си, човек е това, което той сам направи от себе си, всеки проект е един проект.Човекът е сумата от неговите конкретни свободни избори във всички отделни ситуации. Изборите са различни по мащаб и значимост. Човек е единственото живо същество, което знае, че е смъртно. Единственото, което човек не може да избере , това е завършека на живота си. Свободата се разбира като свобода от и свобода за. Свободата от е независимост, несъгласие. Свободата за е свобода за дейност, за дела и творчество. Само свободният човек може да бъде отговорен за делата си, робът не е нито свободен нито отговорен.

5. Дълг.

5. Дълг. Понятието за дълг заема централно място в ценностно-поведенческата проблематика. Представата за дълг възниква в недрата на обществения живот като чувство на привързаност на колектива и колективната воля. В основата на дълга е заложено доброто, схващано като основа, цел и критерии на дължимо поведение. Според Зенон човек трябва да живее така. Че с нищо да не нарушава законите на собствената си природа и законите на външния свят. Според Цицерон добродетели са познание, поддържане на социални връзки, висота на душата и умереност в поведението. Според Християнството идеята за добро определя съдържанието на дълга. Бог е абсолютното добро, а дължимото към Бога се формулира в проповеди като конкретни задължения на вярващите. Според Каант в основата на морала лежи изпълнението на дълга. Каант дели разума на чист и практически. Практическият разум регулира поведението. Ръководните отношения на морала Каант дели на 2 групи: максими и императиви. Отличителна черта на моралния дълг, е че предполага вътрешно приемане на моралния закон. Дълг е първичното и общото понятие по отношение на задължение. Задълженията биват родителски, семейни, служебни, политически, неформални и др. Понятието дълг е употребимо в моралния език, докато юристите говорят за задължение. Понятието за дисциплина по подобие на задължението изразява конкретизация и продължение на отношението дължимост. Дисциплината също се реализира в разлилчни видове: военна, финансова, спортна, служебна. Дисциплината е професионално профилирана дължимост, която се отличава със строгост и повторяемост. Дисциплината се разглежда от режима, дисциплина се придобива във възпитанието, докато режимът е средство за дисциплиниране. При самодисциплината е възможно такова равнище на съзнателност, че човек да контролира поведението си. Сърцевината на социалния контрол се свежда до осигуряване на дължимо поведение. Водещи критерии са общоприети интереси и ценности, норми и обичаи, както и решения на държавни и обществени органи. Чрез обявяване и охраняване на правата и свободите на гражданите се осъществява дългът на държавата към тях.

4. Добро и зло.

4. Добро и зло. Доброто и злото като негова антитеза са пределно общи категории в човешкия живот. Основоположници на философските идеи за добро и зло са Сократ, Платон и Аристотел. Водещо начало в Сокартовата етика е учението за щастието. Спред него добродетелта идва от знанието. Според Платон чов. Живот протича в съзерцание на доброто, за него съществуват два свята: божествения свят на идеите и земният свят на техните сенки. За Платон добродетелите са свързани с идеите, философът трябва да познава света на идеите, пътят към познаването на доброто и живеенето в добродетел е дълъг и труден, водачът по този път е Ерос. Платон създава първата утопия за идеалната държава. Според него душата има 3 части: умствена, волева, сетивна. За Аристотел, доброто е крайната цел на човешкото съществуване. Той прави разлика м/у идеята за добро и разните видове добрини- почит, слава,богатство,удоволствие,приятелство, здраве и късмет. Според гърците и римляните античният космос е въплъщение на реда и хармонията. Злото няма космически смисъл, то е преходно и случайно. Според Християнството Бог създава света от нищо, а нищото е основа на злото. Човекът е първородно обременен от греха на Адам и Ева, човешкото битие е греховно. Според Свети Августин злото е недостиг или отсъствие на добро; то не съществува като отделна същност. Томас Хобс създава етическа концепция, подчинена на държавата и политиката. Според него природата на човека е егоистическа. Съперничеството, недоверието, желанието за слава постоянно пораждат желание за насилие. Хобс смята че думите добро и зло се тълкуват много субективно, че моралните отношения са субективни, затова те трябва да бъдат обхванати от правото и политиката. Доброто е това, за което със сигурност знаем, че е полезно. А за злото със сигурност знаем, че пречи да постигнем някакво благо. Според Спиноза добродетелното действие се ръководи от разума. То е възможно при адекватно познание на нещата. За Хегел нравственият човек се управлява от дълга към закона, да бъдеш нравствен означава да изпълняваш своите задължения към семейството, корпорацията, държавата. Според Хегел, държавата сама по себе си е нравствена, тя е реализация на свободата. Злото се изразява в ущърб, вреда, щета, нанесени на благополучието на човека. Според религията злото е пълното и абсолютно отрицание на доброто. Доброто не може да се идентифицира без злото. Доброто и злото могат да се разглеждат онтологически: начала на битието. Доброто и злото могат да се приемат за характеристика на социалните отношения. Опозицията добро-зло има светогледен характер и засяга основните оценки за развитието на света и за възможностите на човека. Природното зло често се осмисля фаталистически или религиозно. Социалното зло е свързано с войните, насилието, отчуждението. Моралното зло отвежда към индивидуални характеристики и качества на човека. Морално зло е егоизмът. Злият човек не е елементарен, той може да бъде активен и динамичен. Съществува парадокс на злото, то не бива да се оценява опростенчески, тъй като може да има смисъл, обяснение и дори оправдание.

2. Съвременна етика.

2. Съвременна етика. За началото на 20век е характерно възраждането на етическата теория и по-специално на т.нар. метаетика. Метаетиката се интересува от области, които са извън етическото познание и моралната действителност. Етиката се занимава с доброто, но не дава отговор какво представлява то. Нашите съждения за доброто са интуитивни и нямат доказателствена сила. В началото на 20век учените започват да правят разлилка м/у етическа теория или метаетика и приложна етика, която се знаимва с конкретни казуси. Приложната етика се ражда в атмосфера, за която са характерни индивидуалните свободи. Нейно направление е бизнесетиката. В центъра на приложната етика се поставят въпроси на професионалния морал, както и специфични, но разпространени казуси. Главният въпрос на нормативната етика е как да се определят човешките действия като правилни и неправилни. Традиционно за действията се съди по техните последствия. Съществуват 2 течения: акт утилитаризъм и нормаутилилтаризъм. При втория се лансира идеята да се използват само средства, които са известни на моралното съзнание. Етиката на природния закон се следва стриктно от т.нар. римо-католическа школа. Етическияр егоизъм визира конфликта м/у морала и себелюбието и ролята на емоционалната рационалност при постигането на интереса. Различават се 2 форми на моралния егоизъм: индивидуална и универсална. Първата има за правило, че всеки деец се интересува само от своя личен интерес. Универсалният егоизъм се основава на правилото всеки да следва своя интерес, но да се съобразява с интересите на другите. Така себелюбието може да се разглежда и като добродетел. Универсалният егоизъм съумява да съчетае моя и другия интерес по пътя на договарянето, компромиса и контрола в/у разбирателството. Съществуването на проложната етика е признание за това, че няма такъв универсален етически принцип, който може да обясни и разреши всеки съвременен проблем. Широка дискусия се провежда за етическите и правните основания на медицинската работа, за лекарствата и техните приложения, за медицинските експерименти, за отношенията м/у лекар и пациент, за лекарската тайна, за присаждането на органи. Етически и правни въпросителни възникват около трансплантацията на органи, оплождането ин-витро, експериментите със стволови клетки. Голямо развитие получава екологическата етика. Най-важните социални теми с етическо значение са свързани с преодоляването на всякакъв тип дискриминации. Трябва да се отбележи съществуващото неравенство м/у половете, мъжът и жената все още имат твърде деференциран социален статус и нравни позиции.

Възникване и развитие на етиката

1. Възникване и развитие на етиката - Етиката е древно знание, корените на което отвеждат до индуската, китайската и древно гръцката цивилизация. Приблизително 500 години преди новата ера в Индия, Китай и Гърция се появяват мислители, които издигат човека за основен герой на философските си размишления, по традиция свързани с Бога и съдбата, и разсъждават за смисъла на духовния и практическя живот на хората. В Индия принц Гаутама, наречен Буда, стига до прозренията, че животът е страдие, чиято причина са човешките желания. Според Буда всички хора са страдащи същества и това ги прави равнопоставени. Новата идея за равенстовото скъсва с браминистката традиция, която разделя хората на касти. Великият китайски философ Конфуций се интересува главно от три въпроса: Как се предава истината от овек на човек и от поколение на поколение? Как трябва да се отнасят хората в семейстовто и в общността? Какво трябва да бъде отношението към авторитетите, за да се усвоят техните знания? Гаранция за стабилността и развитието на държават Конфуций вижда в силата на приемсвеността. Трите правила на Конфуций са свързани с разумното подчинение: младите да вървят след старите, синовете да слушат бащите, жените да се подчиняват на мъжете.Аристотел употребява за първи път думата етика. Той замисля етката като философия на обществото и на всекидневния живот. За първото последствие отдава предпочитание на термина политика. Според „Голямата етика” на Аристотел е невъзможно да се действа в обществения живот без човек да притежава определени етически качества – без достойнство и добродетелност. Според гръцкия мислител човекът е обществено животно (зоон политикон), т.к. не може да съществува вън от обществото и не може да прояви способностите си, ако не е сред хора. Човекъ преследва цели, има разумна душа, може да съзерцава истината и да се учи на добри дела. Аристотел има принос и в евдемонията или учението за щастието. Щастието според него е удивлетворение и удоволствие, физически и духовно, което се изпитва при достигането на висшето благо, което е цел на човешкия живот.Сократ разбира под етос вътрешното аз на човека ,неговия покровител или съветник. Думата етос древните гърци употребяват, за да обозначат с нея място за общо пребиваване. По-късно етосът се свързва с обичаите и наравите на една човешка общност. Древните римляни превеждат етос като моралис, и по-подобие на гърците, схващат етиката като филосфия на морала.През християнското Средновековие изключително значение придобива темата за душата или вътрешният човек. Душата е вместилище на пътищата божии и пътищата човешки. Вътрешният живот на човека получава психологическа дълбочина, раздвоеност и напрегнатост.През епохата на Просвещението, 17-ти и 18-ти век, мястото на религията се зема от науката. Под наука започват да разбират природонаучно познание, придобивано опитно, и доказуемо по експериментален път. Човешката личност започва да се разбира като еманципация на природата, а не като образ и подобие на бога. Настъпват промени в християнската философия: възниква новата етика на протестанството, проповядвано от Мартин Лутер. Тази етика отговаря на новите представи за свобода, равнопоставеност и реализация на човека. Формират се основите на индивидуалистичната ценностна ориентация. Моралната програма на просвещението идига високо разума и духовността, като духовното се припокрива с моралното и се противопоставя на телесното.Емануел Кант търси да обоснове общовалидни закони, на които да се подчинява поведението на всяко разумно същество. Той твърди, че принципите на морала могат да бъдат изведени от човешкия разум. Според него моралната стойност на една постъпка зависи не от нейното съдържание, а от мотивите за нейното извършване: една постъпка е морална, когато доброто се извършва от съзнание за дълг, от уважение към моралния закон. Развитието на етиката през 19-ти и началото на 20-ти век става под влиянието на национализма. Възникват множество нови държави и се поставят въпросите за отношението между националните и общочовешките ценности. Марксизмът създава своя теория за класовия морал, за пролетарската солидарност в борбата срещу капиталиситическата експлоатация. Като социална теория той изцяло е изграден върху идеята за класовия антагонизъм. Революцията се приема за необходимо и морално оправдано насилие, което ще разреши конфликтите в обществото, и ще доведе до ново справедливо обществено устройство. Моралният патос на марксизма, макар и насочен срещу неравенството, породи обратен ефект: придаде на насилието месианско значение, въведе уравниловкаи унищожаване на частната собственост.Ницшеанството направи опит да преоцени християнския морал, както и неговите принципи на състрадание, милосърдие и любов към ближния. Ницше намира намира, че обикновения човек е твърде слаб и с развито стадно чувство и предлага идеята за свръхчовека, който е лишен от морални задръжки и скрупули на съвеста, както и от чувстов за милосърдия и солидарност.Краят на 19-ти и началото на 20-ти век придобива широка популярност теорията на Зигмунд Фройд, известна под името психоанализа. Фройд разделя индивида на три сфери – То, Аз и „свръх-Аз”.То е областта на човешките влечения – това е безсъзнателното ядро на личността, нейната тъмна и недостъпна част. Източниците на човешката енергия са преди всичко нагоните или инстинктите. Между тях най-важни са два: инстинктът за самосъхранение и свързаният с него страх от смъртта; стремежът към удоволствие или така нареченото либидо, в основата на което стои чоевшката сексуалност.Свръхазът е подреденият външен свят или обществото. Това е една йерархия от ценности, норми за дължимо поведение и забрани, предявявани към индивида. ПРинципът на свръх-аза е „трябва”, „длъжен съм”. Свръх-азът осъществява наблюдение и контрол върху поведението на човека. Свръх-азът се превръща във вътрешен глас на човека, негова съвест.Азът е тънката граница межди то и свръх-аз – това е балансът между тези две сфери. Морален казус възниква винаги, когато е нарушен балансът между гласа на инстинкта и гласа на разума. Според Фройд моралните принципи не са дълбоко вкоренени във всеки от нас. Според него моралът е периодично явление и ни спохожда в ситуации на криза. Според Фройд най-голямата пречка за културата е склонноста на хората към агресия. Тази пречка може да бъде превъзмогната, ако се спазва повелята: „Обичай ближния като себе си.”